Нестинарството (на гръцки: Αναστενάρια) е древен езически култ, при който извършващите го след изпадане в транс танцуват боси върху жарава въглени.
Това е един от най-старите български обичаи, който в миналото е бил практикуван и в Беломорска Тракия, а днес е запазен само в няколко села в планината Странджа – Българи, Кости, Бродилово. През 2009 г. ритуалът е включен в Списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство. Според някои изследователи корените на ритуала се крият в езическото минало на тези земи и произхождат от култа към Слънцето при траките.
Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Св. св. Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попадат в България, а друга част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 1920-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи.
Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки) или „нестинарство“ (на български). Според някои, името идва от гръцката дума „анастенагмос“ – въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Според други името идва от гръцкото „(х)естиа“ – огън. Възможно е да произлиза и от ανασταίνω (анастено) – възкръсване.
В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината Странджа – Българи[1].
В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Кара кавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Серско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.
За първи път обичаят е документиран писмено през 1862 г. от Петко Р. Славейков.
Според някои историци обичаят се свързва с езически ритуали, запазили се от времето на траките.
Въпреки че нестинарите играят върху жаравата с икона на Св. св. Константин и Елена, обичаят от християнска гледна точка е откровен демонизъм и е осъден като такъв от Църквата.
Нестинарството представлява танц с боси крака върху жарава. Подготовката на събитието започва още от ранни зори с „обличане“ на нестинарските икони. Поставя се ярко червен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя. Провежда се шествие из селото, а иконите се носят към аязмото на св. Константин от трима юноши, след което се провежда ритуално измиване на дръжките им. Привечер епитропа (църковен настоятел)и нестинарите отиват в параклиса св. св. Константин и Елена, след което вдишват тамяновия дим и се молят пред иконите. Тогава водата от извора се приема за най-лековита през годината. След като се свечери, пред параклиса идват всички хора от селото, както и музикантите – гайдар и тъпанджия. Изпълняват три специални мелодии в точно определено време. Първата се изпълнява по време на предвижването от параклиса до жаравата, втората по време на самото ходене по огъня, а последната се свири накрая, като носи наименованието „Костадинско“ хоро. След като иконите са осветени и селото е обиколено, нестинарите се прибират в параклис (наричан конак). Там се пазят иконите на Св. св. Константин и Елена и прекарват времето до вечерта и слушат непрекъснатото биене на тъпан, след което изпадат в транс. Достигайки жаравата с танца си, нестинарите навлизат в кръга с подвиквания. Носят в ръцете си икони, кърпи, кандила.В същото време на площада се пали огън, който се поддържа от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят).
На свечеряване огънят вече започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва и истинският танц – нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцьорите танцуват, държейки украсената с цветя икона на светите Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите са по-спокойни и накрая танцът завършва. Когато приключи ритуалът, всички се хващат на Костадинското хоро за здраве.
